През 1944 г., при нападение на немската авиация, всичко около нея беше превърнато в руини.
Но къщата ни беше издържала.
Тя беше видяла и преживяла много - и революции, и войни, перестройки и престрелки.
И ако камъните можеха да говорят, биха разказали много интересни неща.
Обитателите на Дома се сменяха поколение след поколение, дострояваха и преустройваха своите стаи, пребоядисваха таваните и лепяха нови тапети.
По време на всички тези промени, следите от предишните стопани изчезваха безследно, като че ли никога не са съществували и на мястото на предишния живот започваше нов, който изглеждаше вечен.
А после и този живот свършваше и старателно почистените от нечия твърда ръка имена върху пощенските кутии изчезваха и няколко години след заминаването на стопаните вече не можеха да се различат имената им.
А след това тези напомняния за нечий живот бяха замазвани, и с прясна боя - начертавани нови имена....
Изглеждаше, че така ще бъде безкрай.
Но ето, че внезапно всичко изведнъж свърши.
Старците умираха един след друг, като че ли си отиваха заедно със своята епоха, а децата им гледаха на къщата като на омръзнала им комуналка, от която им се искаше да се отърват по-бързо.
Със смъртта на старците изчезна и особеният дух, на който изглеждаше, че се крепи през всичките тези години нашият дом.
Заварих още времето, когато Домът беше пълен с живот.
Добре помня онова време.
През лятото всички врати бяха разтворени широко и старците мирно разговаряха по пейките под вишните, в центъра на малкото ни дворче. А вечер, без да бързат, се разхождаха, или седяха по пейките в просторния градски парк, продължавайки светските си разговори, в които имаше всичко: и житейски истории, и сплетни, и анекдоти, и общи всекидневни проблеми.
За младежите и децата дворът беше прекалено тесен, и пораствайки, те все по-рядко идваха тук, връщаха се да си отспят, да се нахранят добре и... отново да се почувстват у дома.
Колкото повече растяха, толкова по-дълъг ставаше за тях пътят към къщи.
Писмата и звъненето постепенно замениха пътя към старците, и изглеждаше, че къщата сама старее заедно с обитателите си.
Последният от старите й обитатели беше професор Тарновски.
Той беше изтъкнат учен краевед и цялата му стая побираше огромния архив и библиотеката, които беше събирал през целия си живот.
След перестройката в града започна строителен бум и беше решено да се събори къщата.
Тарновски по онова време беше на 83 години, но въпреки почтената си възраст, бе запазил необикновена яснота на ума и бодрост на духа.
Единственото, което го потискаше, беше липсата на наследник, на който би могъл да повери делото на живота си - своя архив.
Жената на професора беше починала преди 10 години, а синът със семейството си от много години живееше в Австралия и си имаше свои грижи.
Научавайки за готвещото се събаряне на дома, професорът веднага поел към учреждението, което бе издало указа за събарянето.
Завеждаше могъщото учреждение бивш студент на професора.
- Дайте ми спокойно да умра - тихо казал професорът на бившия си студент.
- Още година-две - професорът направил пауза. - Прекрасно разбирам, че повече е и неприлично да живея - добавил той с присъщия му хумор - А после събаряйте - някак с горчивина добавил той.
Бившият студент - с квадратна форма, с увиснали бузи, хвърлил на професора бърз, недоволен поглед, и гледайки право в масата пред себе си, казал:
- Заповедта вече е подписана и утвърдена. Не мога да я отменя.
Последната фраза произнесъл плахо, като че ли извинявайки се.
- Значи не подлежи на обжалване - сякаш уточнявайки за себе си, рекъл професорът.
Той някак странно пребледнял и опитвайки се да си предаде уверена походка, тръгнал към вратата.
След седмица умрял.
С неговата смърт къщата веднага стана някак чужда.
Архивът на професора изчезна, а в стаята му се заселиха някакви хора.
Самият аз отдавна вече не живеех тук, след като се бях оженил, и рядко се отбивах тук, където бяха минали моето детство и младост.
Жена ми искаше да даде под наем стаята, останала ми в наследство от моите старци, но аз с всички сили се съпротивлявах, заради което тя често ми се цупеше.
Тежко преживях смъртта на последния от хората, които бях познавал в своето детство.
Връщайки се от погребението на професора, реших да пренощувам в безлюдната къща.
Едва ли решението ми можеше да хареса на жена ми, но тя не възрази.
Тя винаги чувстваше кога ми е нужно да остана сам и всеки път със свито сърце ми позволяваше този разкош.
Чувствах се смъртно уморен и легнах направо на дивана.
Но сънят не идваше, въпреки умората.
Някъде през цялото време се затръшваше врата, чуваха се откъслечни фрази и нечии бързи крачки.
Като че ли някой решително си тръгваше, но после отново се връщаше, дали защото нямаше сили да тръгне, или защото не беше казал най-важното.
Няколко пъти излизах от стаята, вслушвах се, но така и не открих нищо.
Къщата изглеждаше напълно празна.
Заспах едва на сутринта, когато странните гласове и бързите крачки накрая спряха.
На сутринта тръгнах по свои работи. Тъкмо оформяхме документите си за заминаване.
Скоро заминахме, а къщата събориха.
Нашият предишен живот свърши.
После често си спомнях онези странни видения в опустелия дом.
Като че ли той искаше да ми каже нещо.
Но така и не разбрах какво. А може би - просто не съм го чул.